Friday, December 25, 2015

"Рапунцел, Рапунцел, спусни си косата!" - "Крес", Мариса Мейър || "Rapunzel, let down your fair hair!" - "Cress", Marissa Meyer

English follows.

Ревюто съдържа спойлери за първите две книги от поредицата, за които можете да прочетете тук и тук. Ако още не сте прочели поредицата, затваряйте този прозорец и отивайте да си я поръчате веднага.

Когато беше малко момиче, вещицата я заключи в кула, която нямаше ни врати, ни стълбище.

Добре дошли на един от многото сателити, движещи се в орбита около Земята - но този специално е домът на главната героиня, Крес, в третата част от великолепната поредица "Лунните хроники" на Мариса Мейър. Шестнадесетгодишното момиче няма нищо общо с оригиналната Рапунцел, за която всички знаем, с изключение на дългите ѝ руси коси. Тя е най-добрият лунен хакер и софтуерен инженер, но въпреки уникалната си дарба, съдбата не се отнася добре с нея.
Най-доверената чародейка на кралица Левана я държи затворена в сателита откакто е била на седем години, единствено с малката Крес - компютър, създаден от нея да ѝ прави компания през дългите, самотни часове. Работата на хакерката е да докладва на чародейката новини за Синдер, Вълка, Трън и Скарлет с цел тяхното залавяне, но вместо това тя ги укрива през цялото време без те да знаят.
Междувременно, на кораба Рампион Синдер и компания се опитват да измислят начин да предотвратят сватбата между император Каито и кралица Левана, която не би довела до нищо друго, освен непоправими щети върху цялата планета. Тогава Синдер се сеща за момичето, свързало се с нея по ДИРКОМ-а, и се опитва да намери координатите ѝ. Да стигнат до Крес ще бъде трудно и няма да мине без поражения, но помощта ѝ ще бъде жизнено важна за успеха на цялата мисия. 


source: cresscarswell.tumblr.com

Мариса Мейър спечели сърцето ми още със "Синдер". "Скарлет" отвя ума ми и ме остави безмълвна, сгъната на кравайче в леглото ми с течащи сълзи по лицето, неспособна да затворя последната страница.
"Крес", обаче, ме правеше ядосана от време на време. И си траех. И мислено хвърлях книгата срещу стената. На училище ходих недоспала, на мама казвах "последна глава, шест страници има само", тя заспива до мене, аз тайно се подсмихвам и прочитам още две глави възможно най-бързо, че да не ме усети. Какво да кажа, чета след вечерния си час. Ех...
Любимите ми герои от предишните две книги са се променили до неузнаваемост - от сравнително плоските персонажи, все още не напълно осъзнали сериозността на нещата, в едни зрели и борбени хора. Дори и новата героиня се разви с неочаквано бързи темпове и метаморфозата ѝ беше наслада да се наблюдава. 

Засега това определено ми е любимата част от поредицата. Имаше си от всичко по малко - любовни сцени по средата на епични битки (това мое вечно шипърско сърчице...), красиви описания, обрати. Просто тръпна за финалната книга - "Зима". А фактът, че в края на "Крес" успяхме да видим малка част от новата главна героиня, прави чакането още по-сладко.
И се надявам чакането да си струва, разбира се, защото от 800 страници томче хич не очаквам малко. :)

***


The review contains spoilers for the first and second book. If you still haven't read them, correct this mistake as soon as possible. Go to the bookstore. Right now. Close this tab and visit the nearest bookstore.






When she was just a child, the witch locked her
away in a tower that had neither doors nor stairs.

Welcome to one of the many satellites, orbiting the Earth. But this particular satellite is Cress' prison and the only home she has ever known. Queen Levana's closest thraumatuge keeps her locked in order to get as much information about Cinder, Scarlet, Thorne, and Wolf as possible. Instead of that, she secretly helps them without their knowledge, and never gives a thing away. 
But this isn't Rapunzel as we know her. In fact, the only thing both of these fictional characters have in common is their long fair hair and being kept in a tower (I mean, if by 'tower' you understand a satellite thousands of meters above the Earth's atmosphere...) Not only is Cress an amazing hacker, but she is the best hacker on Luna. Her only company is the computer version of her 10-year-old self. Despite her unique talent, she wasn't destined to live a happy, fortunate life. 
Meanwhile, on the board of Rampion Cinder and company are trying to find a way to stop the wedding between Emperor Kaito and Queen Levana. Cinder remembers a girl who tried to call her through the portscreen hidden in Kaito's android, Nainsi. Reaching Cress will be difficult, but the entire crew needs her help to succeed in their difficult mission.


source: thaliagraced.tumblr.com


Mrs. Meyer won my heart with her debut novel. Scarlet totally blew me away and left me curled in a fetal position in my bed, crying my eyes out.
Cress, my friend, was different.
I got angry. I mentally threw the book against the wall because, tell me, how can someone be so dumb?! These dumb decisions eventually lead to unexpected plot twists that made me stay awake for another, ehm, hour, when I was supposed to sleep because I'm still a student and I need a lot of sleep. Eh, I read past my bedtime, blame me, Mom. Yes, I did read two more chapters although I'd promised you that was my last one. Fight me.
My favorite characters have grown up a lot since I last read Scarlet more than four months ago. Back then, they were rather one-dimensional, while now... Now we have true revolutioners, brave, smart, and fucking kick-ass. Even the new character changed from a pretty naive and fragile girl, to a strong woman ready to destroy Luna. Her metamorphosis was pleasure to observe.

So far, this is definitely my favorite TLC installment. It has absolutely everything - from beautiful descriptions, to love scenes in the middle of epic, action-packed battles (they are cute when needed! Dont'judge me.) 
I can't wait to finally pick up Winter. I've already set up my expectations pretty high. I mean, it's a solid 800-page monster, there's a ton of things that need to happen!

Monday, December 14, 2015

"Aristotle and Dante Discover the Secrets of the Universe" by Benjamin Alire Saénz


I haven't read that many books as a lot of people like to think. But I've read enough to know that, sometimes, this very weird combination of ink, paper, all of the 26 letters of the English alphabet, and the different punctuation marks can entirely fuck you up, break your heart, scatter your brain, make you weep like a gigantic baby. You still love them, though - after all, if a book has affected you this way, it's impossible for it not to stay with you till the end of your life.

I opened the PDF file on my phone out of complete boredom. Read the first sentence. Then read the second one.
"It's Sunday, you need to go to bed early."
"But Moooooom, can't you see I'm reading!"
My mother gave up on me eventually. You simply don't make a bookworm put their book down. Especially when the book has completely absorbed them to the point of forgetting the surrounding world.

"Aristotle and Dante Discover the Secrets of the Universe" is the story of two Mexican American boys and their beautiful, strong friendship.
Aristotle Mendoza is a quiet 15-year-old guy who has decided to shrink inside himself. He has no friends, everything bores him to death, he is miserable. On one hot summer day, Ari decides to go to the swimming pool, although he can't swim. Who knew the boy who was going to change his life, was going to be there to teach him how to swim. 
Ah, Dante - the smart, caring, Dante, Dante who loved poetry, Dante with his great sketches. Dante, Dante, Dante.

As Dante was watching me search the sky through the lens of a telescope, he whispered, “Someday,
I’m going to discover all the secrets of the universe.”
That made me smile. “What are you going to do with all those secrets, Dante?”
“I’ll know what to do with them,” he said. “Maybe change the world.”
I believed him.

Have you ever met someone with whom you just have this natural click; conversations never feel forced, silence is never awkward, and you think you're basically soulmates? Ari and Dante are like that. 
Have you ever read a book where you associate with the main character so much, you can predict their future actions and their thougths? Because, swear to God, I am so Ari. And thanks to him, I got to know myself better.

There is something so comforting about this book. 
Maybe it's the writing style - there is so much beauty in the short sentences, in the dialogues and the sometimes repetitive lines; Benjamin Alire Saénz made me feel at home all the time - which, to that day, only J. R. R. Tolkien and Ray Bradbury had succeeded at.
Maybe it's the realistic characters. I'm still not over the fact that I will never see any of them. Goddammit, fictional literature.
Maybe it's the plot - or the lack of it, depending on how you look at it. The book is kind of like a journal, and a very messy one, exactly like the mind of a teenager.

Do I recommend this book? Absolutely. Just not to everyone.
Do not read Ari and Dante's story. Unless, of course, you're willing to turn reading into a sob fest, and have a ton of highlighters next to you, because almost every single line is worth highlighting.
Most importantly, do not read Ari and Dante's story unless you're ready to open your mind heart for those two boys, as they did for each other.

Saturday, December 12, 2015

The Masterpost (или може ли един пост за цели три неща да замести неактивността ми)

Училището може да е меко казано кофти. Ето, не бях публикувала нищо цели два месеца и една седмица (Кати следеше времето стриктно), защото училището ми убиваше желанието; да не говорим, че през октомври и ноември не съм чела ни-щич-ко и едва сега, през декември, започнах да чета отново.
Два месеца неактивност обаче не означават, че дните ми са били непременно скучни или че нямам за какво да разкажа. Дори напротив.
Но нека започна от самото начало.


Едно от първите неща, които ми се случиха за учебната година, беше YES - или Kennedy Lugar Youth Exchange & Study, което е състезание за една година стипендия за обучение в Щатите. Стигнах до втори кръг от общо три, но, честно казано, не се почувствах никак зле. (Добре, де, беше ми зле за Половин ден.)

YES се проведе във Варна. Там ядох от любимата си пица, пих фреш от грейпфрут, баща ми ми даде късметчето от кафето си; по-късно през деня пих и мокачино от автоматите на Лаваца. Разбира се, не пропуснах да обиколя, макар и малка, част от Морската градина и да си направя разходка край морето.


***

Макар и с едноседмично закъснение, в училище празнувахме Хелоуин в началото на ноември. Подготвяхме декорациите близо месец - рисувахме призрачни лица по парцали, които после поставихме върху надути балони, за да изглеждат като истински призраци, опънахме изкуствени паяжини по волейболната мрежа, изработихме надгробни камъни от стиропор, правихме хартиени гирлянди (само окачването на които отне няколко часа и ни скъса нервите), имаше купи с бонбони навсякъде и мястото беше осветено главно от огромно количество свещи. Крайният резултат беше вълшебен. 


За да придадем атмосфера, имахме поставени различни задачи. Аз си избрах да гледам на ръка, а бях също и нумеролог, и всички бяха впечатлени от "уменията" ми (то пък и то едни умения). Понякога все още се намира човек да ме спре по коридорите в училище и да ме помоли да му гледам на ръка или на числа, защото, какво да ви кажа - аз съм изключително една добра малка вещица. И дори, ако познавах човека по-добре, лесно правех връзка към истинската му личност или дори зодиакалните знаци.

Накрая замерихме Маккинли с торта. Няколко торти.


 
 













***

 


В края на ноември беше вторият регионален турнир на BEST за тази учебна година. Ако ме следвате от повече време, знаете, че през април бях в Бургас по повод същото състезание (а ако не знаете, тук можете да прочетете за три от най-прекрасните дни тази година).


all hail на Михаела размазаните снимки. ама пък е. Artsy

Бяхме общо седем човека - достатъчно, за да си изкараме три страхотни дни в Русе.

На състезанието в Бургас участвах с original oratory, но тъй като усетих, че не ми е най-силната страна, а и Майкъл още миналата година ме беше посъветвал да се пробвам с поезия или проза, аз действително участвах с проза. Рецитирах откъс от Dandelion Wine на Рей Бредбъри - пък вие, редовните ми читатели, знаете, че стане ли дума за Бредбъри, цялото ми тяло се наелектризира и малкото ми, обсебено от книги, сърчице започва да подскача бързо. (И в крайна сметка се оказа, че едно момиче от обора е чело книгата до половина, и още като го четох за първи път пред хора, тя стана и ме прегърна, и крещяхме, защото обичаме тази книга толкова много. (И Пратчет харесва!))

Още от октомври знаех, че Вик сме от един и същи регион, североизточния, което означаваше, че ще се видим в Русе. Със стъпването ми в гимназията се оглеждах за сладкото ѝ личице и когато я видях, моето личице меко казано грейна. Имаше много прегръдки и fist bumps, и highfives в първите минути, откакто се бяхме видели. А да не ви говоря за всичките прегръдки после...

над 150 човека, кой от кой по-готин

рисунките в стаята на Вик
твърде. много. сладки. кученца. голямото кафяво куче отляво се казва Поничка, това отдясно е Кольо - Колеца. това по средата не го знам, то просто реши да се нареди за снимка
(имам и видео на катерица, снимано в двора на училището, но е с отвратително качество. кодапрайш)
Това бяха най-отличителните неща, които ми се случиха за тези два месеца отсъствие. Но ако трябваше да вписвам всичките разговори, накарали ме да се превивам от смях, и моментите, когато съм искала просто да плача от щастие, този пост щеше да стане... километричен, меко казано.
Запознах се с много нови хора, преоткривах се, прочетох един тон поезия, снимах множество красиви залези и дори по-красиви селфита, и красиви селфита на фона на красиви залези, усвоих изкуството на очната линия и сенките за очи и все още упражнявам попълването на вежди. И така нататък, и така нататък.


Saturday, December 5, 2015

NaNoWriMo, успехи и провали


Не, това не е мираж - аз... публикувам пост. Уау. Еха.

Ако следвате моя блог, значи следвате и блога на Ева (а ако не го следвате, ви хвърлям стотици злобни погледи) и сте разбрали, че тя е гордостта на малката ни book blogger community, тъй като победи в NaNoWriMo - или, на чис' български, Национален месец за писане на роман. Т'ва не звучи и наполовина толкова яко, колкото нанораймо.
Навих доста хора да пишат с мен, а мен ме нави американецът, който преподава в училище (и който ми даваше да пиша в часовете му, preach). Но въпреки че имах толкова амбиция в началото, познавам се прекалено добре и знаех, че ще изчезне след няколко дни. Права бях. Три дни подред покривах the word goal - 1667. Но следващите четири дни бяха кошмарни и дори и да си отнемах от съня, за да пиша, едва стигах хиляда думи и Вик и Зин ме умоляваха да си лягам.
Общо взето, останах с 6703 думи общо и още-някакви-си-там думи, написани в тетрадката ми по английски, докато другите гледаха The Breakfast Club.

Дойде ред на частта с успехите. За нея ми е най-трудно да говоря.
Като една истинска Дева - не просто със зодиакален знак Дева, ами и асцендент - аз съм перфекционист до мозъка на костите си*. Сърцето ме заболяваше като погледнех часовника и видех, че полунощ наближава, а аз съм на половината на 1667, о, Боже господи, Михаела, как смееш да си толкова далече от целта, засрами се!

НО!!!
В writer's block съм от... бе, много време. Пиша от дъжд на вятър и под дъжд на вятър имам предвид "пиша толкова често, колкото вали в пустинята". Не се гордея. 
6703-плюс-още-малко-които-така-и-не-бяха-преписани-от-тетрадката-по-английски-на-уърдовския-документ обаче са много по-добре от нула думи за няколко месеца. Всъщност, не са "добре". Добре е слаба дума, а аз съм си забранила да използвам слаби думи. Невероятно е. Изумително. Великолепно (обичам тази дума). Превъзходно
Създадох трима нови герои, които обичам с цялото си същество, нищо че съм им създала прекалено много проблеми; създадох и един куп второстепенни и n-степенни герои. Някои изпълват сърцето ми, други искам да ударя с юмрук в лицето. Нормално. Част от процеса е. 
Процес, който не успях да завърша.
Обаче за да звуча по-оптимистично: процес, който съм щастлива, че изобщо започнах.

NaNoWriMo ще има и догодина. Кой знае - може пък догодина да спечеля. Или поне да стигна 10 000. Ще съм доволна и от двете.
Дотогава, ще опитвам да пиша по-често. Аз това го обещавам постоянно, вие решете дали ще ми повярвате. Ама работя ли върху поема в момента? Работя. И се гордея с поемата си и 6703+ думи, стоящи в лаптопа ми.

Мно'о ви здраве,
очаквайте мастърпост за учебната година досега. 

Спойлер: девети клас е малко гаден.
("But I haven't taken the test."
"You're a bad person." 
"I was with you in Rousse when my class took the test."
"Yeah, you're a bad person."
"So are you."
"The next time I'll take the test with us and you'll do it on the bus."
"Okay, English is easy."
[sassy look] "I'll give you a test in Chemisty."
[returns sassy look] "Great, I'm freaking good at chemistry."
[look of victory] "I'll give you a Bulgarian test on The Iliad then."
[cries] "NOOOOOOOOOOOO.")

*Дори линиите на ръката ми могат да докажат перфекционизма ми. За гледането на ръка ще ви разкажа в мастърпоста. 

Sunday, September 27, 2015

"Куидичът през вековете" от Кенилуърти Уисп (Дж. К. Роулинг)

"Хари Потър" е поредица, която, веднъж прочетена, остава с теб завинаги. Затварянето на задната корица на "Даровете на смъртта" е болезнено преживяване, защото никога няма да спреш да искаш още и още от великолепния свят на Дж. К. Роулинг. Всеки фен е доволен да получи нова доза любопитни факти, без значение дали ще е пост в Туитър или нещо в Pottermore.
Чудите се откъде се е появил сничът? Дали куидичът е известен и в други страни? От кога изобщо датира? Тази малка книжка съдържа отговорите на всичките ви въпроси за този невероятен и изключително важен за магьосници и вещици навсякъде по земния глобус спорт - и то само в стотина страници!
"Куидичът през вековете" е точно копие на книгата от библиотеката в Хогуъртс - на първата страница дори има списък с учениците, които са я заели, заедно с предупреждението на изключително строгата библиотекарка Ирма Пинс. Така че при заемането, т.е., закупуването, на книжлето, грижете се изключително много за него, за да не ви застигнат най-сериозните наказания.

Деничке, мерси за чудесния подарък! :D

Книжлето връща спомените от първото четене на поредицата и разсейва за час-два. Това, което ми хареса, беше възможността надникна в света на "Хари Потър" под друг ъгъл, тъй като реално, без да си чел "Куидичът", знаеш само основните правила на играта.
Не мога да кажа, че определено е грабваща и завладяваща, но я препоръчвам на всички истински фенове на куидич (тъй като това е един абсолютно истински спорт и никога няма да ме убедите в обратното). 

Saturday, September 19, 2015

За промените, уроците и рождените дни

На 16-и септември станах на петнадесет и е меко казано странно сега, когато е официално. На рождения си ден не спах добре и в 3:30 сутринта зяпах нощното небе, в 4:30 слушах пеенето на един петел, около 5 най-накрая преборих вече почти тричасовото безсъние и заспах. А в 7:30 бях на старата автогара на път за училище и видях три съученички да носят цветя. Нарочно ги изчаках. След една минута мазно подхилване и гледане от другата страна на улицата имаше вече пищене, прегръщане и много смях.

Имах прекрасен ден в училище, а после вкъщи се сетих, че ме чака едно мъничко подаръче от Зин, което беше пристигнало още в началото на месеца. Крих го зад купчини книги на рафтовете ми и опитах да не мисля за него. А така ме гризеше отвътре да разбера какво е... ("Нация" на Тери Пратчет, която е вече една от най-красивите ми книги, а на картата има рисунки на Слънцето и Луната. Отделно си имам бележчица от Зин и рисунчици, които просто ми сгряха сърцето. Както ние си казваме, "трогнАх сА".)
Вчера, на 18-и, с моето си Бу празнувахме един закъснял рожден ден, който се превърна в най-прекрасния закъснял рожден ден на света. Ядох(-ме) пуканки, пихме Самързби (аз с нар, тя с боровинка), хвърляхме камъчета в Дунава, гледахме залеза, смяхме се, пяхме Arctic Monkeys, System of a Down и Red Hot Chilli Peppers, аз имам и много селфита. Но не рожденият ден е важен, а по-скоро какво научих за вече официално 15 години съществуване. Пък селфитата нека ги оставим за малко по-късно.

1. Да си безкористен е прекрасно качество, което не всеки притежава, но ти си точно толкова важна, колкото и другите.
2. Никога не се чувствай "засрамена" от нещо, което харесваш.
3. Спонтанните решения са нож с две остриета. Но в повечето случаи създават хубави спомени.
4. Слушай жанрове, които никога не си слушала преди. Чети автори, които не присъстват в списъците с бестселъри. Не защото си хипстър, а защото има толкова много подценени литературни, музикални, филмови произведения, че си е срам ти да четеш само най-известните книги с един и същ сюжет и песни с едно и също звучене.
5. Колкото и да те е срам да заговориш някого просто за часа, пък какво ли остава за запознаване, преглътни срама, заеми перфектна позиция, изправи брадичка и изглеждай уверена. Fake it 'til you make it, darling.
6. Противоречиво на горната точка, смехът и усмивките никога не трябва да са изкуствени. Смей се от сърце и се усмихвай, когато наистина го усещаш. Иначе много си личи.
7. Пей по улиците, танцувай, крещи и бъди най-истинското ти, което можеш да бъдеш.
8. Не мисли извън кутията. Направи така, че изобщо да няма кутия.
9. Макар и това сякаш да важи за всички, го усещам най-пасващо за ученици и студенти: съсредоточи се върху нещата, които обичаш, и в тях влагай най-много от себе си. А стане ли дума за това, което изобщо не те интересува, позволи си и за него да научиш поне нещо мъничко. Мъничко обща култура никога няма да ти навреди, нито пък знаеш кога ще ти е от полза.
10. Споделяй, най-вече емоции. Приятелите са приятели, за да ти помагат, когато ти сам не можеш да си помогнеш.
11. Чети поезия на глас. Усети силата в нея и как р-тата порязват гърлото ти.
12. Телефонът преди да си легнеш се оставя настрана, лаптопът се изключва, телевизорът също. За сметка на това, книга е добре дошла, че дори и препоръчителна.
13. Отстоявай мнението си. Ако обаче научиш, че грешиш, извини се и си направи проучването.
14. Между другото, ОК е да грешиш. Успокой Девата-перфекционист в себе си.
15. Никога няма да срещнеш по-важен човек от теб самата.

Рожденият ми ден е точно след първия учебен, така че прекрачвам прага на училището си усмихнато (10 точки за ЕГ за перфектният ми reference към химна на гимназията) и си казвам, че съм променена. По-голяма, поне мъничко по-мъдра, а тази година - и малко по-висока.
И времето за селфита дойде. Тука вече съм на 15. А наздраве и да ми е честито, макар и три дни по-късно!



Thursday, September 17, 2015

"Писма до мъртвите с любов" на Ава Дилийра

 Trigger warning for r*pe, domestic violence & death.


 Колко често една книга ви влиза под кожата без да се усетите, разтърсва ви до основи и, четейки, я усещате все едно писана за вас? Точно това ми се случи с "Писма до мъртвите с любов".

 15-годишната Лоръл получава за домашно по литература да пише до мъртъв човек и тя избира Кърт Кобейн - гласът на цяло едно предишно поколение. Споделя му за починалата си вече от година сестра, негова голяма почитателка; за първата голяма любов, за новите си приятели, разпадналото ѝ се семейство. И от едно обикновено домашно, скоро цялата ѝ тетрадка бива изписана с писма до, вече мъртви, известни личности, което за нея изглежда като единственият начин да се освободи от мислите, тормозещи съзнанието ѝ.

 Както пише и на задната корица, книга като тази определено се подарява с няколко музикални албума, стихосбирки и много филми и определено с един тон носни кърпички, защото "Писма до мъртвите с любов" ще ви хване за гърлото и ще забие нокти в него. Книгата изважда на показ най-големите проблеми, през които един тинейджър може да мине, и най-страшните мисли, които могат да минат през главите им ни. Доста трудно се говори за този тип книги, защото сякаш са докоснали онази част от теб, която никой не се предполага, че може, камо ли пък да улови толкова добре. От трепетите на първата любов до трудността на това да поддържаш приятелства, когато ти самият стоиш на ръба и усещаш как всеки момент можеш да се подхлъзнеш и да паднеш в бездна, от която няма измъкване; до разбитите семейства, които просто вгорчават нещата още повече.

 Въпреки че в крайна сметка мнението ми за книгата не е толкова негативно, не мога да не засегна и нещата, които смятам, че можеха да бъдат подобрени. Първата половина от книгата, макар и самата тя да ме беше завладяло от първото изречение, ми се стори доста плоска откъм стил на писане и създаване на героите. Проблеми като хомофобията, ментални заболявания и възстановяване след потенциален опит за изнасилване можеха да бъдат адресирани далеч по-добре, както можеха да бъдат развити и LGBTQIA+ героите в книгата, а не само да има няколко сцени, в които те биват представени. Не харесах начина, по който Мей ни беше показана като перфектно същество, нито идолизирането на хората, до които Лоръл пишеше писмата си. Далеч не смятам, че това са незначителни забележки, което доведе и до по-ниската ми оценка в Goodreads, когато книгата имаше толкова потенциал.

 Обаче параграф след параграф, писмо след писмо, вече не различавах реалността от художественият свят, създаден от Ава Дилийра. И плаках, и се смях, и отбелязвах толкова много цитати, че копието ми, предоставено от издателство Софтпрес, набъбна с един-два сантиметра. Осъзнаването на недостатъците не провали четенето ми, дори напротив - обичам тази книга въпреки всичко. Защото когато намериш книга, която кара сърцето ти да препуска един удар и всяка дума носи най-силният емоционален заряд на света, знаеш, че авторът си е свършил работата, а дебютът на Ава Дилийра е просто поразителен.

Friday, September 4, 2015

"Огнената наследница" на Сара Дж. Маас

Ревюто съдържа спойлери за първите две книги от поредицата. Техните ревюта можете да прочетете тук и тук.

Тя беше наследницата на огъня и пепелта и нямаше да преклони глава пред никого.

 Селена сега броди из улиците на Вендлинската столица Варис - препича се на слънце, яде тегия и пие отвратително, кисело вино. Сегашната ѝ мисия е да убие наследника на трона на Вендлин Галан Ашривер, но това е само за пред Краля на Адарлан. Истинската ѝ задача и единствената причина тя да е далеч от обичните си, е да намери Ключовете на Уирда и да намери отговори на въпросите, които мъчат съзнанието ѝ от години.
 Ала отговори няма да получи толкова лесно. От нея бива изисквано да се изправи срещу миналото си и да осъзнае товара, който носи върху плещите си. Селена разбира, че е невъзможно да бяга от истинското си Аз вечно. Тя трябва да опитоми древните сили, които спят в нея от цяло десетилетие, и да се пребори с най-големите си страхове. А този, който ще ѝ помогне, е сякаш първият истински приятел, който тя е имало от много, много време...

 "Огнената наследница", макар и не толкова добра, колкото "Среднощна корона", бързо си спечели място в сърцето ми с разкошните легенди, които Емрис разказваше пред огъня в кухните; безпощадните и жадни за кръв вещици; героите, които пребориха собствените си демони и се изправиха пред най-големите си страхове; великолепните описания на места, които само си мечтаеш да бъдат истински. Единственият недостатък на книгата беше бавното развитие на действието в началото и прекаленото разточване на събитията на места, особено към края, но за сметка на това имаме съсредоточаване върху самите герои - нови и стари -, което много ми хареса.

 В 560 страници Сара Дж. Маас е успяла да побере продължението на пленителната история на Селена Сардотиен - жена, която се е върнала от тъмната бездна на душата си, за да се прероди в разумната и несломима кралица, която е трябвало винаги да бъде. А с верните ѝ приятели рамо до рамо с нея, никой няма шанс срещу нея в битката ѝ с тъмните сили, заплашващи цяла Ерилея.

Хиляди благодарности на Егмонт за копието!

Friday, August 28, 2015

Историята зад "И заживели щастливо": "Островът на изгубените" на Мелиса де ла Круз || The story behind "And they lived happily ever after": "The Isle of the Lost" by Melissa de la Cruz

Огледалце, огледалце на стената, кой е най-злият на Земята?




Една огромна част от детството ми бяха филмите на Дисни, които съм гледала по сигурно десет-двадесет пъти. Нямах нищо против историите за безпомощни принцеси, спасени от принца на бял кон, нито да знам, че в края доброто винаги ще възтържествува. Но пораснах. Сега като знам, че зад действията на злодеите има мотиви, те са ми някак по-интересните, а принцесите ми станаха скучни и сега предпочитам да чета за силни и борбени жени, които разбиват стереотипа, че си или само умна, или само красива.
В тази книга има от всичко това по много.
Въпреки че отначало нямах особено намерение да чета най-новата книга на Мелиса де ла Круз - "Островът на изгубените" - Егмонт ми дадоха великолепната възможност да я прочета преди издаването ѝ, за което много им благодаря.

Някога чудели ли сте се какво се случва със злодеите след "и заживели щастливо"?
През погледа на Мелиса де ла Круз и Дисни изглежда така: Крал Звяр и Кралица Бел управляват Съединените Щати на Аурадон - място на вечно щастие и почти може да се нарече рай.
На Островът на изгубените живеят всички злодеи - някои дори върнати от отвъдния свят, за да продължат да страдат. Историята се разказва от гледните точки на децата на четирите най-големи злодеи. Мал е дъщерята на Злодеида, Джей е синът на Джафар, Карлос е синът на Круела де Вил, а Иви - дъщерята на Злата кралица. Целият им живот се състои в това да докажат, че са като родителите си - зли, без капчица милост в сърцата им, изгнили, но за съжаление не спират да се провалят в това си начинание. Преди да се появи нещо, което може да докаже покварата в сърцата им...

Книжката е перфектна за разпускане и изключително лесна за четене, за което помага оригиналния сюжет, прекрасния стил на писане и многото забавни, очарователни моменти. Не мисля, че има начин да останеш безразличен към който и да е от героите, които сами по себе си за мен са уникални и прекрасно развити. Те са извън стереотипа по всеки параграф, но за това можете да прочетете повече тук.

Бих препоръчала "Островът на изгубените" не само на по-малките, ами и дори и на вече порасналите деца. Мелиса де ла Круз има силата да накара всеки да се посмее и може би дори мъничко да си поплаче от носталгия към детството. 

Прочетете ревютата и на ЕваЕленаКая и Ана! :)

***

Mirror, mirror on the wall, who's the baddest of them all?


Disney was a huge part of my childhood. I've watched The Lion King way too many times to
remember the exact number (and Mufasa's death still makes me sad just thinking about it). I always hid my face behind a pillow whenever I saw the Evil Queen from Snow White. I kept dreaming of Fairy Godmather from Cinderella. But I never really thought of what happened to the villains. I was happy to see them die. I was happy to see good winning over evil again and again, and again.

In "The Isle of the Lost", USA - United States of Auradon - is a happy, heaven-like place, ruled by King Beast and Queen Belle. Twenty years ago, King Beast brought back to life all the villains, banished them to the Isle of the Lost under a protective dome and cursed them to live without magic. The story is told by Mal, daughter of Maleficent; Jay, son of Jaffar; Evie, daughter of the Evil Queen; and Carlos de Vil, son of Cruela de Vil. Their whole life is trying to please their parents' only wish - to be as evil as they once were.


This is a perfect read for anyone who wants a breath of fresh air from all the repetitive books that keep being published. The book is easy to read, thanks to the unique plot, the beautiful, even enchanting, writing style, and the characters you cannot help but fall for.
I recommend "The Isle of the Lost" to every hardcore Disney fan and every adult who is still a child deep inside his/her soul.

Tuesday, August 25, 2015

Хората четат все по-малко?


Във Фейсбук имаме един голям чат за book bloggers. Малко по-рано днес някой изпрати статия, контрираща твърдението, че все по-малко хора четат и всички задружно се съгласихме, че четящите НЕ намаляват. Напротив - увеличават се, и то драстично.
Въпреки че смея да се нарека редовен читател от едва две години, от мъничка се помня с книга в ръка. Бях хвалена от възрастни заради това, че чета. Все още съм най-често запомняна с тази ми черта - дотолкова, че когато през пролетта посетих старото ми училище, за да "рекламирам" ЕГ, старата ми учителка по труд и техника ме попита "Нали все още четеш толкова много?". Стана ми хубаво, защото точно тази учителка ме надъха да прочета "Баскервилското куче" на Артър Конан Дойл, сега една от най-любимите ми книги.
Но заедно с въпросите "Можеш ли да ми препоръчаш книга?" и "Нали все още четеш толкова много?" чувам още нещо, казвано най-често от "интелигентно възвишени" личности: "Хората четат все по-малко, похвално е да четеш."
Допреди една година щях да се съглася с вас и да се оплаквам за липсата на читатели. Сега ви се присмивам на "възвишеността"  и "интелекта". Присмивам ви се на това, че намирате четенето за дейност, присъща само на едни такива сноби като вас, и все пак продължавате да се оплаквате, че никой не четял.
Най-известните Booktubers имат десетки хиляди абонати, някои дори са стигнали сто хиляди. Фейсбук групата "Какво четеш" достигна над 20000 члена за краткия период от една година. Следвам редовно около двадесет български книжни блога и се старая да откривам все повече. Аз и още няколко блогърки създадохме страница във Фейсбук на книжна тематика и сме близо до 400 харесвания за по-малко от седмица. Когато се разхождам в парка в Силистра, виждам четящи хора. Когато пътувам с автобуса, виждам четящи хора, които, като мен, увлекат ли се още малко в книгата, ще си пропуснат спирката. Заемала съм копието ми на "Вината в нашите звезди" на петима човека; заех "Задната къща" на бившата ми госпожа по музика, а тя ми даде "Книга за операта".
Джон Грийн и Е. Л. Джеймс върнаха хората в книжарниците, за добро на света и за ужас на литературата. Но може би някой друг път ще говоря за проблемите ми с тях. Е-четците скоро едва ли ще заменят хартиената книга поради редица причини, но благодарение на съществуването им чета повече.
Не, литературни сноби, хората НЕ четат по-малко. Хората четат все повече и повече. Литературата е станала по-разнообразна. Благодарение на технологиите, за които другите някои толкова роптаят, мога да чета в таксито или в автобуса, докато чакам на спирката или на дълга опашка - възможностите са безкрайни.
Литературата е оцеляла толкова, толкова дълго - и скоро няма намерение да умира.

Monday, August 24, 2015

Когато любимият ти художествен герой умре

Всички сме били в тази ситуация - без значение дали читатели или филмови маниаци, винаги нечий любим герой е застрашен. Valar Morghulis или "All men must die", ако не говорите висок валериански. 
Този пост е за героите, които абсолютно не заслужаваха смъртта си.
Този пост е за героите, които насилствено ни бяха отнети.
Този пост е за безпощадните автори и режисьори. Защо ви трябваше да ни изтръгвате сърцата?!
Надявам се да можете да се свържете към описаните етапи. И силно се надявам да не ви върна към моментите, когато всичко е изглеждало добре, преди светът да рухне за вас.

1. Щастливи сте, всичко е добре. Погледът ви минава през страниците без да подозирате какво ще се случи. 



2. Моментът настъпва... 



3. И сълзите ти избухват.



4. Отричаш смъртта до последно. Този герой е жив, просто е затворил очи, защото е уморен, по дяволите. Може да диша... просто няма пулс.


5. Може и да замериш стената с книгата. И да се търкаляш по пода. И да намокриш страниците със сълзите си. 


6. Ако си като мен, оплакваш се на приятел по Facebook. Ако приятелите ти до един са като Зин, ще се забавляват на твой гръб, защото те вече са минали през смъртта на точно тези герои милиони пъти.

7. Затваряш книгата (или спираш филма) и се заклеваш никога да не говориш за това отново. 


Отдавна ми се правеше списък на подобна тематика и докато четях поста на Ева, се вдъхнових. Така че нека задружно благодарим на Ева!

Saturday, August 22, 2015

"Вдъхновения" - 19.08.2015г.

 "Фотографията - това е изкуството да наблюдаваш." А аз винаги съм наблюдавала заобикалящия ме свят. 

Присъствах на третата изложба на Мила от The World Through My Lens, която се случи на 19-и август - световния ден на фотографията. Каква по-перфектна дата за събитието?! Редакторът на списание HUMANUS, Димитър Пецов, организира цялото събитие с помощта и на Регионална библиотека "Партений Павлович", а отделно ме покани да вляза и в ролята на "журналист".
Вдъхновението, идващо от снимките на Мила, изпълни целият първи етаж на библиотеката. За пореден път се убедих не само колко страхотна и свежа личност е, а и също, че Силистра е дом на много талантливи, очарователни хора.
Повече снимки можете да видите в нейния блог.

Приказен каменен свят

Сто години самота

В този край на света вятърът люлее нивите

Рила пее

Слънца, пламтящи в небесата

Пролетно пробуждане

Златна Добруджа


Пожелавам още много успехи на Мила и, разбира се, още много изложби. И дано скоро са извън територията на Силистра. :)

Wednesday, August 19, 2015

Пробуждането на Селена Сардотиен: "Среднощна корона" от Сара Дж. Маас || The awakening of Celaena Sardothien: "Crown of Midnight" by Sarah J. Maas

Ревюто съдържа спойлери за първата книга от поредицата - "Стъкления трон". За нея можете да прочетете тук. Копието ми е предоставено от издателство Егмонт, за което много им благодаря.



 Селена Сардотиен вече е кралският шампион и служи на короната като асасинът на Адарлан - тайното и смъртоносно оръжие на краля. Но никой не знае нейната тайна - тя не убива. Душата ѝ се разкъсва между любовта към най-близките ѝ и задълженията.
 След десет години унищожение и забрана на магията в кралство Адарлан, тя бавно започва да се пробужда. Дориан го усеща, Селена също. Не знаят в какво ще се забъркат.

 "Среднощна корона" е книга, която меко казано обичам в момента. Изумена съм от драстичното развитие на героите само за една книга. Дориан сега не е просто заслепен от любов младеж - в негово лице виждаме истински достоен престолонаследник, готов да се бори срещу деспотството на собствения си баща. Той вече не е в неговата сянка. Същото важи и за Селена - тя най-накрая се превърна в героинята, която очаквах да видя в "Стъкления трон". Миналото ѝ е мрачно, но бъдещето ѝ далеч не изглежда такова. Осъзнала важността си, тя е готова да се бори. За себе си. За обичните си. За Ерилея.

source: maixsa.tumblr.com

 Действията в света на Сара Дж. Маас сега не се въртят само около Рифтхолд и Ейлве. През целия ход на книгата читателят научава за историята на кралство Терасен и благородническите родове, кралският двор на Вендлин, вещерските кланове и религията Уирда.

От 2.5 звезди на първата книга към 4 на втората. Все още имам някои проблеми с поредицата, но "Среднощна корона" беше перфектното продължение. Очаквам с нетърпение да прочета третата книга и после като всички останали да очаквам издаването на четвъртата в началото на септември.

Пазете се от Селена Сардотиен. Яростта в нея е пробудена и не се страхува да отмъсти на всички, които са ѝ причинили зло. 

~

 Celaena Sardothien is the King's Champion now, and Adarland's secret weapon. But while she is playing loyal to the crown, she is keeping a secret from everybody - she fakes the death of her victims. And this puts the lives of her beloved ones in jeopatrdy. Her soul is torn between duty and love; between the wish to save her own life and the life of those she cares the most.

 Ten years have passed since the King of Adarland outlawed magic but it is slowly awakening. Dorian and Celaena can feel it. Little do they know what will happen once they start messing up with magic.

Crown of Midnight was definitely worth reading. Throne of Glass left me disappointed but somewhat still intrigued. I wanted to know what will happen, and after everybody kept telling me how much better the second book was, I drowned into the world of Erilea once again.
 Boy, did I love it.
 The huge character development left me amused with how much can be done in just a single book. Dorian isn't just a lovesick youngster anymore - he is the true Crown Prince and a true Havilliard. Grown up from his father's shadow, he can take decisions on his own. He fears no one, not even the King, and he is going to rebel against him. Celaena is finally the character I wanted her to be in the first book - not the perfect assassin, but a reliastic person. We get to know her past and the way it has shaped her, and even though it's dark, her future looks bright. Celaena has realized how important she is and is ready to fight. For herself. For her beloved ones. For the world of Erilea.


We also learn the history of the different kingdoms, not only what's going on at the Palace. It isn't only Adarland - it's Terrasen, Eylwe, Wendlyn; it's the religion of Wyrda and the Witch clans. 

From 2.5 stars to 4. I still have some issues with the series, but Crown of Midnight is a perfect sequel. I cannot wait to read Heir of Fire and then the newest book in the series, yet to be released - Queen of Shadows.